Свърши кучешката храна, а лабрадорът най-нагло иска да яде. Няма как - отивам до супермаркета. Стоя на опашка пред касата с пълна количка с "Педигрипал". Някаква вредна дама зад мен се интересува:
- Куче ли имате?
- Не! - казвам.
- За себе си я купувам. Започвам диета, за втори път, нищо че след първата се оказах в реанимацията с всякакви сонди и игли по мен. Преди това обаче бях смъкнал 25 килограма.
Онази не спира обаче - егати и заразата:
- И как се изпълнява тази диета?
- Лесно, трябва да си носите през деня по два пълни джоба от тези гадости. Когато почувствате глад изяждате едно-две парчета. Хем ще сте сита, хем ще изглеждате чудесно, като кучето на опаковката.
Тая не млъква... сега се интересува защо съм попаднал в реанимацията - да не би да съм се натровил с храната?
- Не, какво натравяне! Просто бях седнал по средата на улицата да си ближа яйцата и ме блъсна автобус.
Седя си на пейката пред блока и както си пийвам биричка, виждам знойната съседка дето живее срещу мен да се задава иззад ъгъла. Както си вървеше, забеляза че съм се оцъклил в нея и с умопомрачително чаровна усмивка ме заговори.
- Здрасти, как си? Точно се прибирам и ми дойде някакво зверско желание за купон. Ама ЗВЕРСКО! Довечера искам да се напия и да се забавлявам лудо. Ти имаш ли някаква работа?
След набързо прекараният микроинфаркт се посъвзех малко и с възможно най-тежкарският, но сластен поглед на който съм способен ѝ отговорих:
- Не, нищо нямам. Довечера съм свободен като Мел Гибсън в „Смело сърце“!
Нямам представа как е възможно, но усмивката ѝ стана още по-широка и чаровна, от което на мен честно казано ми стана. Погледна ме право в очите и ми вика:
- Ейййййй, СУПЕР! А дали ще може да те помоля да ми гледаш кучето?