Зима. Вълкът е гладен. Хванал зайчето...

Зима. Вълкът е гладен. Хванал зайчето и му казал.
– Зайо, приятел си ми, но животът ми е по-мил от теб. Ще те изям.
– Добре, Вълчо, изяж ме! Щом въпросът е на живот и смърт, но първо искам да поговоря с гората.
– Стига, бе! Нима гората може да говори?
– Ела и виж сам. И ако гората ми проговори, ще ме оставиш жив.
Речено, сторено. Стигнали до гората и зайчето се провикнало:
– Хей, лес?!
Ехото отговорило:
– Йес, йес…
– Какой цветок цветут в етаго мароза?
Ехото отвърнало:
– Роза, роза…
Няма как, пуснал вълка зайчето и сам се запитал:
– А бе, аз хубаво пуснах заека, ама какво ще ям сега? Я да попитам гората. И се провикнал:
– Хей, лес?
Ехото се обадило:
– Йес, йес…
– Что я буду есть в ету ночь темную?
Ехото отговорило:
– Ую, ую…