Бритни Спиърс и Еминем взети заедно...

Бритни Спиърс и Еминем взети заедно са написали толкава книги, колкото никога не са прочели.
Синчето на една мутра станал тинейджар, но не знаел как да си хване гадже. Нали затова пък майка му била по отракана, хванала го и му вика:
- Слушай сега. Отиваш в някои бар, сядаш на бара, оглеждаш се и като си харесаш някоя ми се обаждаш на GSM. Разбра ли ме?
- Да бе майко.
Отишло момчето в бар, седнал на бара, порачал си марково уиски и се заоглеждал. Харесал си нашият една супер яка мадама. Вдигнал телефона и се обадил на майка си.
- Сега кво да прая?
- Ами....отиваш при нея, заговаряш я, черпиш я нещо. След това я искарваш на ресторант, отивате на дискотека и щом тя поиска да си ходите, ти веднага я откарваш до тях. Щом стигнете пред тях я питаш дали можеш да се качиш в тях да пиеш едно кафе. Щом тя отиде да прави кафето ми се обаждаш.
Хванало се нашето момче и направило всичко, което му казала майка му. Щом се качил в тях и момичето отишло да прави кафето, той веднага набрал майка си.
- Сега какво да правя?
-Ами хващаш най-твардата част от тялото си и я завираш там от където пишка.
Не минали и 5 минути и телефонът на майката отново званал.
- Нали ти казах какво да правиш бе идйот с......
- Извинете, вие ли сте майката на Киро?
- Да?!
- Добре, сега елате да изкарате крака на сина ви от тоалетната ми чиния.
Една млада жена си вървяла по центъра, когато без да иска настъпила Вълшебното Лайно. Изведнъж се озовала назад във времето – далеч в каменната епоха. Гледа планини, гори, диви животни... Много се уплашила. Тръгнала покрай един поток да търси хора. Вървяла няколко дни, а нощите прекарвала завита с листа и клони. Една сутрин забелязала пушек до някаква пещера. Гладна и премръзнала се затътрила с последни сили към мястото. На входа седял праисторическият човек. Приличал на бизон – едър мъж, брадат, с дълга гъста коса. Чоплел кокали пред огъня. Като видял момичето, скочил с каменната си брадва в ръка: - К’ва си ти, ма? - Изгубих се, господине. Моля те, вземи ме да живея в твоята пещера! – примолила му се девойката. - Мах’са от тука, ма. – отвърнал грубо ловецът с тежкия си глас. - Моля те, моля те, ще се грижа за теб, ще пера кожите, ще ти чистя, ще ти готвя, ще поддържам огъня... само ми позволи да остана при теб. - Не, разкарай се. Не ми трябваш. - Много те моля, гладна съм и ми е студено. Страх ме е от дивите зверове, не ме оставяй сама! Праисторическият човек я съжалил и пуснал девойката вътре. Взел си копието, лъка, стрелите и поел на лов. Обърнал се назад, а тя весело му махала. Вечерта се прибрал, носейки на рамо убита сърна. Пещерата била подредена, кожите изпрани, огнището преместено на по-уютно място, така че да се виждат рисунките на стопанина... женската ръка личала навсякъде. В каменната тенджера къкрела ароматна чорба, а в дървената паница имало сок от ферментирали круши. Първобитният човек отрязал единия бут на животното, а тя опекла месото с набрани по-рано подправки и грудки. Пийнали, хапнали (тя му направила забележка да не мляска като свиня). Поговорили си. Гледали с усмивка все още младото рохко небе. Станало късно. Легнали завити под новия козешки юрган. Той захъркал, тя го прегърнала, той се обърнал, тя го целунала. Последвало сношение с мозъчни изригвания. На сутринта ловецът станал рано. Замислен седнал до димящото огнище. Погледнал надолу и казал на себе си: - За това ли си служила, кожена пръчице?! А аз цял живот да чупя костенурки с тебе?!