Милиционер със здравословни проблеми минал през...

Милиционер със здравословни проблеми минал през доктора, получил рецепта и оттам в аптеката: - Нали сте наясно, че свещичките не са за ор*лно приложение, а се поставят в ануса! - реди аптекарката докато изпълнява рецептата. Милиционерът кима мълчаливо - да не го помисли за прост - и с прибирането вкъщи виква от вратата: - Жена, имаме ли анус вкъщи? - Бе имаше някъде, ама аз нали подреждах тия дни, кой го знае къде е сврян. Я виж при Петрови, при тях всичко има. Звъни нашият на Петрови, тъй и тъй - анус. Чеше се Петров на вратата и вика: - Ааа, къде ти у нас такова нещо, подлъгал те е някой. Виж нагоре по етажите, все някой колега ще има. Тръгнал завалията по етажите - кой го занесъл на вилата, на кой му го свили от мазето, кой в службата го оставил. Навсякъде греда. Накрая поредния му рекъл: - Бе я виж при ония, пенсионирания полковник от последния етаж, все ще изрови отнякъде. Звъни милиционера, отваря пенсията: - Началник - ти баща, ти майка, а бе анус да ти се намира, че работата е много на зор? Изгледал го косо о.з. полковникът и язвително рекъл: - Имам, ама не давам! Щото всички така се научихте - взимате, а не връщате!
Една млада жена си вървяла по центъра, когато без да иска настъпила Вълшебното Лайно. Изведнъж се озовала назад във времето – далеч в каменната епоха. Гледа планини, гори, диви животни... Много се уплашила. Тръгнала покрай един поток да търси хора. Вървяла няколко дни, а нощите прекарвала завита с листа и клони. Една сутрин забелязала пушек до някаква пещера. Гладна и премръзнала се затътрила с последни сили към мястото. На входа седял праисторическият човек. Приличал на бизон – едър мъж, брадат, с дълга гъста коса. Чоплел кокали пред огъня. Като видял момичето, скочил с каменната си брадва в ръка: - К’ва си ти, ма? - Изгубих се, господине. Моля те, вземи ме да живея в твоята пещера! – примолила му се девойката. - Мах’са от тука, ма. – отвърнал грубо ловецът с тежкия си глас. - Моля те, моля те, ще се грижа за теб, ще пера кожите, ще ти чистя, ще ти готвя, ще поддържам огъня... само ми позволи да остана при теб. - Не, разкарай се. Не ми трябваш. - Много те моля, гладна съм и ми е студено. Страх ме е от дивите зверове, не ме оставяй сама! Праисторическият човек я съжалил и пуснал девойката вътре. Взел си копието, лъка, стрелите и поел на лов. Обърнал се назад, а тя весело му махала. Вечерта се прибрал, носейки на рамо убита сърна. Пещерата била подредена, кожите изпрани, огнището преместено на по-уютно място, така че да се виждат рисунките на стопанина... женската ръка личала навсякъде. В каменната тенджера къкрела ароматна чорба, а в дървената паница имало сок от ферментирали круши. Първобитният човек отрязал единия бут на животното, а тя опекла месото с набрани по-рано подправки и грудки. Пийнали, хапнали (тя му направила забележка да не мляска като свиня). Поговорили си. Гледали с усмивка все още младото рохко небе. Станало късно. Легнали завити под новия козешки юрган. Той захъркал, тя го прегърнала, той се обърнал, тя го целунала. Последвало сношение с мозъчни изригвания. На сутринта ловецът станал рано. Замислен седнал до димящото огнище. Погледнал надолу и казал на себе си: - За това ли си служила, кожена пръчице?! А аз цял живот да чупя костенурки с тебе?!