Осем момчета гонят други четири и...

Осем момчета гонят други четири и госпожата ги пита:
- Защо се гоните?
- Защото аз и другите седем момчета ще ставаме полицаи, а другите бандити.
Един дължал на борчески шеф DM 5000. Шефът звъни по мобифона на Пешо Борчето и му казва:
- Иди и го доведи тоя в офиса и аз идвам - ще реша какво да го правим. Отива Пешо, открива въпросния, хваща го като агне, мята го на задната седалка на мерцедеса и го кара в офиса. Закопчава го за радиатора и чакат шефа. Той идва и казва:
- Омръзна ми тоя да ме мотае и да се разправям с него. Пешо, карай го на Витоша, хвърли му едно хубаво еб*не и го зарежи там.
Пешо не умува ами грабва нашия човек, мята го отново в мерцедеса и отпрашва към Витоша. От задната седалка онзи го удря на молба:
- Не бива така бе Пешо, знаеш ме не съм лош човек.
- К`вото каже шефа т`ва ще бъде.
- Имам жена, деца, ако обърна резбата ще избягат...
- Не ме интересува.
- ...ако се разчуе ще трябва да се самоубия...
- Твой проблем.
Звъни мобифона - отново шефа:
- Пешо, обръщай колата, чакам те пред офиса с още двама дето ми висят с пари!
Връщат се Пешо и нашия човек, а шефа вика:
- Тия двамата ги закарай и тях на Витоша и ги застреляй като кучета!!
Мята ги и тях Пешо на задната седалка и пак към планината. А след малко нашият човек (първия) пак неспокоен вика на Пешо:
- Пешо, нали знаеш аз съм тоя дето ще го еб*ш, да не забравиш.
Ода за Студента:

Жив е той, жив е!
Там под юргана,
потънал в мисли лежи и пъшка.
Студент със поглед забит в тавана,
студент от лекции свикнал да кръшка.
От една страна декан го ручка,
от друга съвест на две строшена,
очи тъмнеят, глава се люшка
- зер не е пил вода студена!
Лежи студентът,
а в механата нещо го силно, страстно влече,
хлебарка скърца нейде в кревата,
а му се вече яйцето пече.
Сесия е сега!
Пейте робини тез тъжни песни!
От института ще да замине и този студент.
Но замълчи сърце!
Тоз, който мързел е по природа,
той не умира.
Него жалеят баща и майка - цялата рода.
Без жал пилеят сухи парици
- като са майка и баща овчици.
Tой ще да ги до гроба стриже.
Вуйчо владика - юнашка птица
- за братов син ще се погрижи.
Настане вечер. Печка затлее.
Колеги пълнят квартирата тясна.
Познат засвири, тълпа запее,
"На есен с песен", юнакът крясна.
Родни колежки с дивни премени чудни,
прекрасни танци поемат.
И потанцуват с лица засмени,
па при студента дойдат та легнат.
Една му уиски налива бърже,
друга му вино бяло прибавя,
трета го в уста целуне бърже,
а той я гледа мила, засмяна.
"Кажи ми, татко, де е файдата
от тез студентски гладни години?
Да смуча ази твойта заплата
дорде ми кефът не попремине."
И плеснат с ръце та се прегърнат,
и с песни тръгват из махалата.
Вървят и пеят, дорде осъмнат,
дорде си найдат нейде белята.
Но съмна вече.
А под юргана спи си студентът.
Ще рече човек, че вред е рано,
а времето скъпо тече ли, тече!