Две бълхи се напили и едната...

Две бълхи се напили и едната казала:
- Пеша ли ще се върнем или ще си вземем котка?
Учениците от 11г. клас имали леко бавничък съученик. Решили за завършването да съберат парички и да му купят елитна прос*итутка.

Вечерта след бала в хотелската стая олигофренът разглеждал, човъркал си носа и не обръщал никакво внимание на готината пичка. Е, тя решила да вземе нещата в свои ръце. Започнала да се съблича. Извадила си едната гърда. Олигофренчето се вторачило и попитало:

-Оооооооо, к'во е това...?

-Това е моята лява ц*ца.

-Оооооооо, а мога ли да я цункам...?

-Може, разбира се!

Протегнало се олигофренчето, цунало я по ц*цата и пак започнало да брои мухите... Прости*утката заголила и другата си ц*ца.

-Ооооооооооооо, а т'ва какво е?

- Това е дясната ми ц*ца.

-Ооооооооооо, а може ли и нея да цункам?

-Може, разбира се!

Пак се протегнало идиотчето и я цунало по другата ц*ца и пак взело да зяпа "умно" пердетата...

Прости*утката вече почти гола свалила и розовите си прашки.

-Ооооооооооооооооооо, ами това какво е -вече ококорено попитало олигофренчето.

- Ми това е моето малко и черно коте.

-Ми искам и него да цункамммм...

- Ми добре.

Протегнало се олигофренчето, целунало я по пу*ката и рекло с гримаса:

-Ууъъъ, ми то май черното ти коте е умряло...
Червената Шапчица, Елин Пелин
С ваше позволение, ще скрия името на онова село, дето попаднах, докато гонех един побеснял вълк из Балкана. Вълкът, уплашил едно малко момиченце по име Червенушка Шапкарова, така и не се мярна повече или поне не и в ония дълги, лениви и спокойни дни накрай селото, където бях отседнал при бабата на злополучното девойче - Евлампия Попсисоева. Докато обядвах под сянката на гъстолистната лоза, разстилаща над нас благословените си вейки, подобно на ливанските кедри над главата на Авраама, тази мъдра жена примесваше покрай мен благовонни планински билки, заедно със сладките приказки, в които поравно се заслушвахме и аз и внучката й.
- Пътеките, които тръгват оттук и водят в гората, - казваше баба Евлампия, а Червенушка, подобно на името си се гушеше, като птиченце на ръба на пейката, - са като хората. Те тръгват отнейде и дорде друг човек не ги проследи докрай между скриващите ги дървета, остават самотни и неопознати… а край тях дебнат вълци, но само непозналия другарството се бои от тях.
И тя - нисичка и здрава, с младежки присмех в очите, хвърляше по някоя троха на врабците и кокошките, които я наобикаляха…