15-ти септември. Иванчо ще тръгва на...

15-ти септември. Иванчо ще тръгва на училише за първи път.
Бабата:
- Не обиждай момичетата, не ги дърпай за косата!
Дядото:
- Не се оставяй да те обиждат!
Майката:
- Сложила съм ти сандвичи в раничката. Мий си ръцете преди хранене!
- А ти тате, защо мълчиш?
- По пътя за училище ще си поговорм.
Вървят по улицата, а насреща им една блондинка с*кс-бомба. Спряли се, изгледали я със отворени уста, изпратили я с поглед. Бащата се обърнал къъм Иванчо:
- Видя ли?
- Видях!
- Запомни, сине! Такива ги еб*т само отличниците!
Тръгнал един човек на почивка, но точно се мръкнало и колата му се повредила в едно село. Мъчил се да я оправи, но не успял. Видял един селянин да минава по пътя и го попитал има ли къде да преспи в селото, пък утре да оправя колата и да продължи. Селянинът му казал: - Навсякъде е пълно с курортисти, но има една вдовица на края на селото, нейната къща е празна, там може да преспиш. Намерил човекът къщата, почукал, отворила му жената, той я питал може ли да преспи. Тя му казала: - Може, но имайте предвид, че аз от 5 години съм вдовица … Мъжът я прекъснал: - Госпожо, аз съм джентълмен! Жената сложила вечеря, изкарала вино. Вечеряли, жената започнала да оправя стаята за спане и пак казала: - Да ви кажа пак, че от 5 години съм вдовица и … - Госпожо, аз съм джентълмен! Моля ви, не се притеснявайте! На сутринта човекът се събудил, излязъл на двора и видял жената да храни кокошките. Направило му впечатление, че има много петли, а малко кокошки и попитал: - Защо имате повече петли, отколкото кокошки? - Ами то само един от тях е петел, другите са джентълмени!
Една млада жена си вървяла по центъра, когато без да иска настъпила Вълшебното Лайно. Изведнъж се озовала назад във времето – далеч в каменната епоха. Гледа планини, гори, диви животни... Много се уплашила. Тръгнала покрай един поток да търси хора. Вървяла няколко дни, а нощите прекарвала завита с листа и клони. Една сутрин забелязала пушек до някаква пещера. Гладна и премръзнала се затътрила с последни сили към мястото. На входа седял праисторическият човек. Приличал на бизон – едър мъж, брадат, с дълга гъста коса. Чоплел кокали пред огъня. Като видял момичето, скочил с каменната си брадва в ръка: - К’ва си ти, ма? - Изгубих се, господине. Моля те, вземи ме да живея в твоята пещера! – примолила му се девойката. - Мах’са от тука, ма. – отвърнал грубо ловецът с тежкия си глас. - Моля те, моля те, ще се грижа за теб, ще пера кожите, ще ти чистя, ще ти готвя, ще поддържам огъня... само ми позволи да остана при теб. - Не, разкарай се. Не ми трябваш. - Много те моля, гладна съм и ми е студено. Страх ме е от дивите зверове, не ме оставяй сама! Праисторическият човек я съжалил и пуснал девойката вътре. Взел си копието, лъка, стрелите и поел на лов. Обърнал се назад, а тя весело му махала. Вечерта се прибрал, носейки на рамо убита сърна. Пещерата била подредена, кожите изпрани, огнището преместено на по-уютно място, така че да се виждат рисунките на стопанина... женската ръка личала навсякъде. В каменната тенджера къкрела ароматна чорба, а в дървената паница имало сок от ферментирали круши. Първобитният човек отрязал единия бут на животното, а тя опекла месото с набрани по-рано подправки и грудки. Пийнали, хапнали (тя му направила забележка да не мляска като свиня). Поговорили си. Гледали с усмивка все още младото рохко небе. Станало късно. Легнали завити под новия козешки юрган. Той захъркал, тя го прегърнала, той се обърнал, тя го целунала. Последвало сношение с мозъчни изригвания. На сутринта ловецът станал рано. Замислен седнал до димящото огнище. Погледнал надолу и казал на себе си: - За това ли си служила, кожена пръчице?! А аз цял живот да чупя костенурки с тебе?!