Алберт Айнщайн умира и отива на небето. Посреща го самият Господ.
- Добре дошъл, Алберт! За нас е чест, такъв велик учен, такива велики формули измислил!
Айнщайн казва:
- Остави ги моите формули. Аз цял живот чакам този миг, та да видя твоята формула - онази, по която направи човека.
Господ се дърпа:
- Това са стари работи, нищо интересно няма, какво толкова...
След дълго настояване Господ дава на Айнщайн едно смачкано листче. Ученият чете внимателно, по едно време се сепва и казва:
- Но, Господи, тук има грешка?!
- Е, да де...
Седнали трима филолози - англичанин, французин и българин в едно кафене в центъра на Венеция. Слънце, гълъби, култура. По някое време французинът и англичанина започнали яростен спор, кой от двата езика е по-богат, този на Шекспир или този на Юго. Българинът ги слушал, слушал и казал: – А бе, каквото и да говорите, българският е най-богатият език на света. Той има някои качества, които никой друг език няма! – Какви пък са тия качества? - зачудили се другите. – Ами в кой друг език има двойно положително отрицание? – Какво пък е това? – Еми "Да, да..." А в кой друг език има минало свършено, неопределено време? – Моля? – "Бил съм се бил напил!" И за капак, българският е единственият език, в който от всяко нещо може да се направи глагол за съвкупление! Тук вече французинът се възмутил: – О мон дю! Та това са пълни глупости! Я погледни това врабче, виж го колко е невинно, как плахо чурулика наляво-надясно! Как от такова прекрасно създание ще направиш глагол? Българинът, съвсем не възмутено: – Е па, много лесно - "Да ти го начуруликам"...