Пътувам за морето с нощния влак, в кушет вагона. Сам съм в купето. Сам... та чак тъпо сам. Излязох в коридора да се поразсея и... На съседния прозорец - кацнало едно... врабче! Гледа ме упорито-закачливо. Едно такова, хубавичко... Отворих пред мен, пак поглеждам, пак ме гледа. И вее коси на вятъра.
- Не ти се спи, а? - подхвърля ми тя.
- Да поиграем на "ку-ку"?! Ако не те е страх, де?
Мен малко ми трябва, ама така, отдалече, да не уплаша врабчето:
- А как се играе?
- Лесно! Да влезем в купето, ще ти покажа! - и ми намигна.
Е, това намигване ми подпали сърмите. Но се държа на положение.
- Дадено! - рекох ѝ.
Влязохме. Тя пази дистанция. Да видим докога...
- Първо - казва - ти си затвори очите, и ще ги отвориш, щом кажа "Ку-куу!"
Затворих ги, след малко чух "Ку-куу!" И... очите ми изскокнаха!
Тя бе напълно гола! О, небеса! По-гола няма накъде. А аз я зяпам като... Като диабетик вафла я зяпам. Шоколадова. И все така ми се усмихва...
- А сегааа аз затварям очи - пое пак тя инициативата - и като кажеш "Ку-куу", ще ги отворя!
Минута още се втрещих, докато думите ѝ отново ме дръннат в китарата, и за пет секунди се бях съблякъл.
- Ку-кууу!
- Ооо, чудесно! - каза тя.
- Твой ред е. Затвори очи, ще те приближаа, но не ги отваряй, докато не кажа "Ку-кууу!"
Затворих ги... Влакът потропва. А чайникът кипна! Фантазии се запрескачаха. Присвих устни в очакване... Нищо! Не каза ли "Ку-куу?" Ослушвам се - пак нищо!
- Хеей, каза ли "Ку-куу?"
Отговори ми влакът! Облещих очи - никой!!! Ни момиче, нито дрехи, ни панталон, ни портфейл... Ни кой! И в коридора. Мамммм... Е, поне чаршаф има. Увих се, слязох на гарата, а там на перона - още двама по чаршафи! Единият ми вика:
- Как е, колега? И ти ли игра на "Ку-Ку?"
КАК СЕ ПРАВИ МЪЖКА БАНИЦА!?
Жените хич не обичат да им се бъркаме в работите. С моята се скарахме кой ще направи по-хубава баница. Обещах да изчистя всичко след себе си и я пратих на кафе. Провеждам светкавична консултация с майка – ми то било толкова лесно. Слизам до магазина. Купувам кори, бира, петрохан, сирене и малко фъстъци. Качвам се. Забравил съм яйца. Пак долу. Взимам цигари, но на асансьора се сещам за яйцата. Връщам се. Вир вода отново съм вкъщи. Олиото е свършило. Яко псувам. Сещам се, че имам сланина – ето ти мазнина. Тавата е заета с пържоли и трябва да я измия. Упорито търкам с гъбката, но няма голям ефект, а и верото почва да ми свиди. Изплаквам я за последно – ръцете ми са червени, а в мивката все едно някой е повръщал гъбена супа. Навсякъде е мокро и плочките се пързалят. Взимам яйцата и в този момент се хлъзгам, хващам се за сушилника... много лошо решение... повличам го върху себе си на земята. Порцелан, стъкло, човек – в едно цяло. С порязани пръст и чело почиствам. Слагам първия лист, настъпвайки нещо остро. Викам с все сили, вадейки парчето – бинт, йод (който разливам върху телефона си), превръзка с картоф (нали се слага за рани) и съм готов. Кокошите яйца съм опазил някак (за моите не е сигурно), почвам да ги чупя майсторски в един оцелял кастрон. Повечето съдържание излиза отстрани, но го събирам с шепи. Има черупки, но те са полезни против кръвно и слаб слух. Мачкам сиренето... не... ще ползвам миксера. Едната му бъркалка не се побира вътре. Какво пък... включвам... Господи... торнадо – в окото си имам жълтък, а в ухото 200 грамова бучка сирене, котката Ивелина ме гледа отстрани цялата оклепана, сякаш сега е излязла от утробата на майка си – казва едно тъжно „мауу”, оттегляйки се за миене. Разделям криво-ляво листите, изтърсвам останалата плънка, нареждам парченцата сланина и бой във фурната. Изпивам една бира на екс предоволен от себе си. Обръщам се – от печката излизат гъсти кълба черен дим, все едно съм запалил гума. Кулинарното ми произведение се запалило(бях му сложил малко уиски за вкус) и сега оживяло се мъчеше да бяга от горещината. Позатиснах го малко, но в крайна сметка го измъкнах. Изгорен на две места оглеждам черната си баница – прилича на капак от улична шахта. В тоя момент любимата се прибра. Точно както по филмите си изтърва торбите при гледката – рядка кочина, парчета въглени, разтвор от яйца, сплъстена котка и един мъж върнал се от битката за Сталинград.
От тогава мога да влизам в кухнята само, ако питам.
Сподели