Мъж и жена в леглото.
- Мили мой, хайде още веднъж.
- Скъпа, повече не мога.
- Струва ми се, че пиеш прекалено много бира, и започват да преобладават в теб женските хормони?
- А не ти ли се струва, че женските хормони започват да преобладават от това, че мия чиниите, готвя, пера, гладя дрехите, чистя апартамента?
- Какво имате за десерт?
- Ябълки.
- Е нещо друго няма ли?
- Г-не, ябълките при нас са много специални, не сте опитвали такива, убеден съм.
- ???? Е, щом са толкова специални... дайте една.
Носят му абсолютно нормална на външен вид ябълка. Отхапва той и пак нищо.
- Келнер!!! Как можахте така да ме излъжете? Доверих ви се, а вие ми пробутвате най-обикновена ябълка!
- Моля ви г-не, опитайте я от другата страна.
Обръща той ябълката и отхапва от другата страна. О, чудо - вкус на ягода!
- А! Ама... как така...???
- Нали ви казах, готвача ни е много специален, прави ги с всякакъв вкус.
- Всякакъв?
- Да.
- Мога ли да си поръчам една с вкус на пу*ка?
- Разбира се.
Носят му след 5 мин ябълката и човека се нахвърля лакомо.
- АААААА!!! Това има вкус на лайна!
- Моля ви г-не, опитайте я от другата страна.
Ранна пролет. Навън едно мрачно, у нас едно скучно. Моят мъж седи на компа и слуша музика, аз пълня чушки в кухнята и сумтя, май бяхме скарани за нещо... Сигурно щото ме е накарал да готвя. Пак. Напълних тъпите чушки и се преместих да сумтя в хола. Явно сумтенето е било успешно, защото моя изведнъж предложи да идем да ми купи обувки. Речено - сторено, след 3 минути и половина бях готова на вратата, само каишка между зъбите нямах и опашка да въртя в неистова радост. Отиваме на главната, избирам чепици, меря, фръцкам се... най-накрая купуваме едни... с еййй такъв ток, сестро! Директно си тръгвам с тях от магазина, старите в кофата. И така, вървя доволна и грациозна като нахранена свинка и зяпам витрините, хванала мъжо под ръка, за равновесие. - Оуу какво бельооо, особено тия червените гащи! Червени ли? По дяволите... ЧУШКИТЕ!!! - "Кви чушки, ма?" Е кви... нали ги пъхнах във фурната и... тръгнахме за обувки... Тичай към паркинга за колата, защото аз не мога да тичам, като стигна до булеварда ще хвана такси и идвам. Тръгна да тича завалията, аз забързвам ход, защото егаси токчетата. След някакви минути ми звъни телефона... Викам, край, съседката, всичко е на пепел... Тц... моя: - "Дей***гсвхеъг мама, картата за паркинга е в теб! Търчи! Океййй, почвам да търча както мога, защото нали, егаси токчетата. Криво ляво се довлачих до колата, кюфнах се вътре, под звуците на гробовна тишина, връчих му картата и айде газ. Той мълчи и кара, аз правя схеми как като видя пушека от кухнята, ще скачам в движение от колата. Стигаме на нашата улица, разминаваме се с полицейска кола. - Ето, тия сигурно от нас идат"... Аз вече разкопчавам колана и си мисля - колко кокали ще потроша... ако скоча. Стигаме до входа, няма пожарни, няма нищо... Ааа, те сигурно са отпред. Ба, не мирише на изгоряло бе... Мълчание... И във входа не мирише, и пред нашата врата не мирише, изобщо тихо и кротко и не миришещо на въглен и преждевременна смърт. Втурваме се вътре, моя пред мен и аха да надникна боязливо в кухнята, чувам... - Д*еба твойта мама залисана, не си включила фурната, ма! После отидохме за маратонки, щото и за маратонки мрънках...
Сподели