Веднъж султана излязъл на риболов в морето. По пладне хвълили котва близо до брега и докато чакал да му сервират обяда огледал брега с далекогледа. Гледа той и не вярва на очиде си: на една скала седи Иванчо и се мъчи сам да си го пъхне в гъза.
Изпратил той гавазите си да го доведат и го попитал:
- Ти бе керата, какво се мъчиш да направиш?
- Мъча се да си го вкарам, защото когото съм на*бал, човек е станал.
- Тъй ли? Че кого толкова си на*бал?
- Ами всичките ти министри начело с великия везир.
- Ако е вярно, ще те наградя, но ако ме лъжеш - мисли му...
Извикал султана на другия ден министрите си и под страх от смъртно наказание поискал да чуе истината. И те хък - мък, признали си че е вярно.
Наредил султана всеки министър да даде на Иванчо по една торба злато, а от него си дал една каруца с воловете, че да има с какво да закара златото в къщи.
Пътува Иванчо към село и си мисли:
- Еб*х мама му, а само си го допрях! Какво ли щеше да стане, ако бях успял да го вкарам?
По време на комунизма двама братя арменци живеели в България. Единият не издържал на режима и казал на другия:
- Киркор, аз ще бягам - ще се връщам в Армения. Ти няма ли да дойдеш?
- То хубаво да дойда, Гарабед, ама дали там ще е по-добре от тук? Виж какво ще направим. Ти отиди и след месец ми прати снимка. Снимай се пред паметника на Атраник Войвода (арменски национален герой). Ако си прав пред паметника - значи всичко е наред, арменците сме прави, горди, доволни, там е добре и аз ще дойда. Ако си седнал на пейката пред паметника - демек си клекнал, значи и арменския народ е приклекнал, склонил глава и е лошо там.
- Добре, Киркор.
Отишъл Гарабед обратно в Армения. След месец Киркор получава снимка по пощата и се опулва: паметника на Атраник Войвода, до паметника пейка, а пред паметника и пейката Гарабед се излегнал на земята...