Прекрасен юлски ден...
Младото семейство Дечкови, съпруг, съпруга, две деца и куче стягат ладата и потеглят към морето. Всичко е точно, слънцето весело пече, а от транзистора гръмко звучи Наргиз с най-новият си хиторазбивач. До тук добре, само че по-едно време жената обезпокоена до крайност отбелязва:
- Дечо! Забравила съм си банският!
- Нищо, ма! Нов ши купим кат' пристигнем!
- Не, не! Без този бански не мога! Да се върнем!
- Ма ти ф ред ли си, ма!? На половината път да се връщаме, ай сиктир!
- Тогава пращай пумияра си да ми го донесе! И без това за нищо не го бива, същия серсемин като тебе!
След дълги пререкания най-накрая, действително решават да изпратят кучето. За целта му дават да подуши бельото на съпругата. Минава известно време, доста време... и след дълго очакване младото семейство съзира четириногият си другар в особено деликатна ситуация. Малкият син Димячи е изумен:
- Скивайте, скивайте!!! Шаро мъкне бай Илия, съседа за к*ра!
Червената шапчица, Дан Симънс
- Как се казваш? - попита полковник Канис Лупус, когато напуснаха старата къща с полусрутена мансарда и закрачиха из мъртвата гора.
- Гарнет, - рече сънят му, - или Ръбикъп, както повече ти харесва.
- Гарнет, - прошепна Канис. Погледна нагоре и видя две малки слънца, които се издигаха в синьо-зелено небе. - Това Хиперборей ли е?
- Да.
- Как се приземих? Със задържащо поле? Или парашутът все пак се отвори?
- Клонките на кленовете те поеха в последния момент.
- Нищо не ме боли. Никакви рани ли нямах?
- Погрижих се за това.
- Какво е това място?
- Полянката край къщата на баба ми. Изоставена е преди повече от сто стандартни години. Отвъд този хълм се намират Гробниците на Ловците на Изгубеното Време. Ела! - рече Гарнет-Ръбикъп.
Мъртвата гора завършваше в пустиня. Фин пясък се плъзгаше из море от приведени сенки, една от които трябва да беше Господарят на Болката…