В самолет летят инженер и програмист. Инженерът спи, а програмистът се чуди, какво да прави. Накрая сръгва с лакът инженера и казва:
- Искаш ли да играем на въпроси и отговори. Ще си задаваме въпроси и който не може да отговори, ще дава по пет лева на другия.
Инженерът отворил очи, прозял се и му теглил една дълга, след което продължил да спи.
- Добре бе, тогава, ако ти не можеш да отговориш, ще ми дадеш пет лева, а ако аз не мога - ще ти дам петдесет лева.
Инженерът се съгласил с неохота. Програмистът пита:
- Какво е разстоянието от земята до луната?
Инженерът мълчаливо подава пет лева.
- Твой ред е.
Инженерът пита:
- Кой се изкачва в планината на три крака, а слиза на четири?
Програмистът е в шок, отваря лаптопа, търси отговора в Интернет, звъни по мобифона, праща електронна поща на приятели, но отговор не намира. Накрая вади петдесет лева и ги подава на инженера с думите:
- ОК, плащам. Кажи сега отговора.
Инженерът му подава пет лева и продължава да спи.
Американец, българин и турчин отишли в една планина. Там видели един великан и започнали да го псуват. Великанът се ядосал и казал:
- Аиде сега щом ме псувате утре донесете по едно оръжие да ви го навра в гъза!
И понеже американецът, българинът и турчинът решили, че са гъзари на следващия ден донесли по едно оръжие.
Пръв бил американецът. Занесъл пистолет и великанът му го наврял в гъза. Тръгнал си американецът и почнал да реве. Великанът го попитал защо реве и американецът му казал:
- Рева, защото ме боли!
Следващият бил българина, който занесъл една пушка. Великанът му я наврял в газа и като си тръгнал българинът започнал ту да реве, ту да се смее. Великанът го попитал защо ту реве, ту се смее, а българинът отговорил:
- Плача, защото ме боли, а се смея защото турчинът идва с танк.
Червената Шапчица, Елин Пелин
С ваше позволение, ще скрия името на онова село, дето попаднах, докато гонех един побеснял вълк из Балкана. Вълкът, уплашил едно малко момиченце по име Червенушка Шапкарова, така и не се мярна повече или поне не и в ония дълги, лениви и спокойни дни накрай селото, където бях отседнал при бабата на злополучното девойче - Евлампия Попсисоева. Докато обядвах под сянката на гъстолистната лоза, разстилаща над нас благословените си вейки, подобно на ливанските кедри над главата на Авраама, тази мъдра жена примесваше покрай мен благовонни планински билки, заедно със сладките приказки, в които поравно се заслушвахме и аз и внучката й.
- Пътеките, които тръгват оттук и водят в гората, - казваше баба Евлампия, а Червенушка, подобно на името си се гушеше, като птиченце на ръба на пейката, - са като хората. Те тръгват отнейде и дорде друг човек не ги проследи докрай между скриващите ги дървета, остават самотни и неопознати… а край тях дебнат вълци, но само непозналия другарството се бои от тях.
И тя - нисичка и здрава, с младежки присмех в очите, хвърляше по някоя троха на врабците и кокошките, които я наобикаляха…
Сподели