Скъпи ми синко,
Пиша ти бавно, защото знам, че не можеш да четеш бързо. Вече не живеем там, където, живеехме, когато ти напусна дома ни.
Баща ти прочел в някакъв вестник, че на човек му се случват най-много неприятности и нещастни случай в радиус от около 30 км. от дома му, затова се преместихме на друго място.
Няма да мога да ти изпратя адреса, защото последното селско семейство, което е живяло тук е взело номерата на къщата с тях, за да не си сменят адреса. Това място е наистина много хубаво. Дори има и пералня. Но не съм сигурна дали работи добре. Миналата седмица сложиш вътре малко дрехи, затворих капака и дръпнах синджира. От тогава не сме ги виждали.
Времето тук не е лошо. Само дето миналата седмица валя два пъти.
Първият път за 3 дена, вторият за 4. Относно това палто, което искаш да ти изпратим, чичо ти Гошо каза, че ще е прекалено тежко, ако го сложим с копчетата в колет, затова ги отрязохме и ги сложихме в джобовете на палтото.
Оня ден Муньо си заключи ключовете за колата вътре в колата. Много се бяхме притеснили, защото му трябваха цели 2 часа, за да си отвори колата... и да ни изкара нас с баща ти от вътре.
Сестра ти роди бебенце тази сутрин. Но все още не знам какво е то и ми е трудно да ти кажа дали си станал леля или чичо. Бебето много прилича на брат ти.
Вуйчо ти Крум падна в един казан за ракия миналата седмица.
Някакви хора се опитали да го издърпат от там, но той успял да отбие нападението им, след което се удавил. После го кремирахме и той горя цели три дена. Краката му все още тлеят.
Трима от твоите приятели паднаха от моста преди няколко дена, докато се возели в самосвал. Мишо карал самосвала. Той успял да си отвори прозореца и да се изплува, другите двама обаче не успели да свалят задната преграда на самосвала и се удавили.
Няма повече какво друго да ти кажа, синко. Нищо изключително и извънредно не се е случвало тук.
С обич, Мама
Срещат се двама приятели след години. Единия унил, опърпан... Другия го пита: – Какво става? Не приличаш на щастливо женен! – Мани, остави се! Жена ми ми прибира всичките пари. Нищо не ми оставя... – Сега ще те науча! Аз на моята съм и казал, че в казармата съм си загубил Калашника и до сега го изплащам. Оставя ми парите и аз си харча за каквото си искам. Връща се нашия вкъщи и казва на жена си: – Жена, аз в казармата бях танкист. При едни маневри цопнах в едно блато с танка и така и не го извадиха. Днес ми се обадиха от военното, че ще трябва да го изплащам. И като се почнало едно изплащане - месец, два, три, пет... На жената и писнало. – Води ме при Генерала, аз да говоря с него! – Мани, недей! Това са мъжки работи... – Не! Отиваме! Отиват там и тя почва: – Господин Генерал, ние сме тук по въпроса за танка... Генерала учуден: – Това са мъжки работи, госпожо. Изчакайте отвън, ние с мъжът ви ще ги обсъдим. Влизат в кабинета и генерала го почва: – Ти луд ли си, бе?! Танк?! Аз изплащам картечница, а ти цял танк! Излиза нашия и казва: – Жена, аз казах ли ти да не идваш! Прегледахме книжата и се оказа, че в танка имало и картечница...
Моят приятел машинист П.Д. работеше в депо София на 04.13 (дизел). Един ден качил дядо си да го откара до Видин, тъй като имал курс с бърз влак дотам, а дядото бил от тамошно село. Седнал дядото в кабината на сгъваемата седалка за инструктора, потеглили и почнал да пита:
- Пешко, ти си такова слабичко момче, как я караш тая грамадна машина, бе?
- Не е до сила, дядо, ето - седя си в креслото, въртя си се и от време на време държа туй кормило (контролерът се върти с нещо като малко кормилце).
Наближили до първия тунел и П. решил да се помайтапи:
- Виждаш ли, дядо, тая дупка пред нас? Дръж се да я улучим право в средата, че иначе ни е спукана работата!
Старецът се спекъл, забил нокти в седалката, ококорил очи като бушони и заломотил с треперещ глас:
- Ей, момче, внимавай, дръж здраво кормилото! Друг път вкарвал ли си тая грамадна пущина в таз малка дупка? Ще ни попилееш, бе, дръж здраво! И намали малко, джереме такова, какво си се зафърчал... Ей! Ей! Олелееее... - Влакът влиза в тунела и грохотът го заглушава.
Излезли на светло, Пешо погледнал дядо си и съжалил, че се е пошегувал - старецът бил бял като платно, целия облян в пот, а пръстите му от стискане на седалката били направили дупки в тапицерията. От прехапаните му устни била потекла кръв.
- Охххх, Пеше, има ли още такива дупки, бе миличко?
- Абе дядо, нали знаеш, че влакът върви по релси и не може и на милиметър настрани да мръдне - желязото го води! Това кормило е за друго (врътва го насам-нататък). А пък дупки - колкото щеш. Имаме още 21 да минем. Ти чунким за пръв път минаваш от тука!
- Е, Пеше, ти си знаеш как върви влака, ама я дръж здраво кормилото, пък си приказвай каквото искаш... То, отзаде у вагона си е друго... А! Друга дупка! Я спри да слезем, баба ти нема да остава вдовица на стари години! Спирай ти казвам!
Млад ерген решил да се жени, но приятелите му го посъветвали да си намери жена от село, тъй като градските били много развратни. Тръгнал да обикаля из селата, но не си харесал никаква жена. Пообиколил доста села в околията и накрая в едно затънтено село видял една хубавица и решил да я изпита. Заговорил я за туй, онуй и приказката им потръгнала. Момата била прилично облечена, сговорчива и се държала прилично. Момъкът я попитал: - Ти на колко си години? - На 20. - А гадже имаш ли си? Полов живот водите ли? - МММММ... Какъв живот? - облещила се девойката. - С*кс. - уточнил младежът. - ААА, аз това нито го знам какво е, нито го водя. - Ами да те взема за моя невеста в града, ще си живеем заедно, ще водим полов живот, ще си народим деца! - Ами добре, съгласна съм. Младежът изгарящ от щастие, качил момата в колата и потеглили. На излизане от селото млад мъж орял нивата си в близост до пътя. Младата булка накарала годеника си да спре, излязла от колата и се провикнала силно: - Тодореее, не ма търсете повече за кърска еб*н. Писна ми! Отивам в града да водя полов живот! Кажи и на другите от селоооо!
- А ти знаеш ли, как обикновено свършват приказките? - Разбира се. Всички принцеси остават с драконите. Живеят дълго и щастливо. Много дълго време, разбира се. Знаеш ли, колко може да живее нормален, здрав, щастлив дракон? - Хмм, защо е с драконите? Какво ще кажеш за достойните принцове? - Принцове? Принцовете имат ужасното свойство да закъсняват. Виждаш ли, докато принцесата чака принца, цялото си свободното време тя прекарва с дракона. Е, и се влюбва - бавно и тихичко. В началото само говори, от скука. С кого друг в пещерата и в плен ще поговориш. А след това се увличаш - драконите са наистина страхотни събеседници. Ставате приятели. Приятели, приятели, приятели - и изведнъж не можеш да живееш без своя дракон. И това е всичко. - И в този момент, както аз разбирам, идва Принца. - Да, но както знаеш, вече е твърде късно. - А ти? Как е твоят принц? - Аз какво съм? Аз вече съм влюбена в моят дракон. - О, а на принца - какво ще кажеш? - Не знам. Да кажем, че няма никой вкъщи...
Сподели