Летен ден. Открито кафе. Четирима млади мъже пият биричка. От ъгъла се задава нарастващо "чук, чук, чук"… почукване от високи метални дамски токчета. Над тях… - дълги тренирани крака със символична поличка. По-нагоре талия с два пръста да я обхванеш, едва-едва носеща предизвикателен бюст. Ако погледнеш още по-нагоре - прелестна гарваново черна коса, обхващаща красиво и "невинно" лице. Абе изобщо маце, та дрънка… Естествено четиримата настръхват и започват коментарите: - Леле, тая ако ми падне, к'ва волна програма ще и изпълняя… Мацето отминава, токчетата заглъхват, а коментарите не стихват. По едно време обаче забелязват, че един от четиримата си мълчи, не взема участие в обсъжданията и си пие най-спокойно биричката. - Абе, ти да не си обратен бе? Как може като видиш такова парче да не кажеш нищо? За какво си мислиш? - За какво си мисля ли? Ами мисля си: - Тази пък на кого ли е омръзнала?…
Кратки версии на класически произведения за мързеливи хора: "Война и мир" (Лев Толстой) - Всички са тъжни. Вали сняг. "Гроздовете на гнева" (Джон Стайнбек) - Животът във фермата е кофти. Пътуване! Пътуването е кофти. "Дон Кихот" (Мигел де Сервантес) - Мъж напада вятърни мелници. Освен това е и луд. "И слънце изгрява" (Ърнест Хемингуей) - Загубено поколение се напива. Все още е загубено. "Моби дик" (Хърман Мелвил) - Човек срещу Кит. Китът побеждава. "Одисей" (Джеймс Джойс) - Дъблин, нещо, нещо, нещо, вмъкнато изречение. "Одисея" (Омир) - На ветеран от войната му отнема цяла вечност да се прибере, после избива всички. "Брулени хълмове" (Емили Бронте) - Нещо като брат и сестра се влюбват. Мъгливо е. "Уолдън" (Хенри Дейвид Торо) - Мъж седи навън 2 години. Нищо не се случва. "Престъпление и наказание" (Достоевски) - Убиец се чувства зле. Признава си. Отива в затвора. Олеква му. "Беоулф" (англосаксиноски епос) - Герой убива чудовище. Бла, бла, бла. Дракон убива героя. "Ад" (Данте) - Адът направо избухва.