Из „Дневникът на една майка:“
6:50 Събудих сина си. Включих каната за чай.
6:55 Събудих сина си. Направих бъркани яйца.
7:05 Събудих сина си. Беше заспал в тоалетната.
7:35 Отиде на училище. Върна се – забравил си тетрадката по писане. Пак отиде на училище.
8:32 Изпрати ми есемес – забравил си е тениската за урока по физическо. Моли ме да я занеса.
9:05 Излязохме с малкия от къщи. Разходката сутрин е полезна. Особено при минус 19. Носим тениската.
12:35 Позвъних на сина ми – да му кажа да не се бави след часовете. На улицата е минус 18. Не си вдигна телефона.
12:40 Позвъних на сина ми…
13:10 Облякох малкия. Тръгнахме да търсим големия. Полезно е да се разхождаме. Особено на минус 18. А, това вече го казах…
13:20 Намерихме го в училище. Пързаляше се по леда, излъчваше щастие. Обещах си да не му се карам. Не си изпълних обещанието.
13:30 Вкъщи сме. Оказа се, че тренировката е преместена за 15:00 ч., не разбрал по-рано. Изглежда объркан и разкаян. Убедителен е. Пих валериан. Беше ми обидно.
13:50 На въпрос за оценките ме зарадва с шестица по английски и по физкултура.
14:00 В електронния дневник е отбелязана оценка 2 за контролното по английски. Изглежда разкаян. Не искал да ме разстройва. Беше убедителен. Пих валериан. Изпитвах тъга и обида.
14:30 Дадох му пари за пътуване, телефон и ръкавици (беше ги губил два пъти), изпратих го на тренировка.
17:30 Ходихме с мъжа ми и с малкия по магазините. Звъних на големия по смартфона, номерът беше недостъпен. Звънях на домашния телефон. Не вдигна. И така шест пъти. Разтревожих се… Да, аз съм майка!
18:10 Прибрахме се вкъщи, намерихме го на паркинга. Почти снежен човек. Загубил си ключовете. Батерията на телефона паднала. Изпитах облекчение и желание да го убия. Но облекчението беше по-силно.
18:30 В найлоновия плик на гирите имаше пясък. Разсипа се. Любознателният ми син беше разкаян. Не особено убедително. Пуснах прахосмукачката, но на светлобежовия килим пясъкът не се виждаше добре.
19:00-21:00 Подготвяхме уроците. Без коментар. Как беше ще напиша отделно.
21:10 Запали тоалетната хартия, стопи седалката на тоалетната чиния. Отрече. Пред лицето на железните доказателства се предаде. Не показа да е разкаян. Изгубих способност да изпитвам емоции. Дадох валериан на мъжа ми.
22:00 Легна си да спи. Не отидох да го целуна преди лягане. Аз също съм човек, имам право да съм обидена.
22:03 Отидох да го целуна преди да заспи. Аз съм майка. Нямам право да съм обидена.
Монахиня си взима такси. Качва се тя в него, но забелязва, че шофьорът не спира да я гледа. Тя го пита: - Защо ме гледаш непрекъснато?
- Искам да Ви задам един въпрос, ама да не се обидите.
- Синко, аз съм от дълги години монахиня и съм видяла много на тоя свят, няма с какво да ме обидиш, казвай направо!
- Ами, аз винаги съм искал да го направя с монахиня.
- Добре, но трябва да си неженен и да си католик.
- Ами, аз съм неженен и съм католик.
- Добре тогава, спри на следващия паркинг.
Таксиджията спрял, а монахинята така му изпълнила желанието, че шофьорът останал смаян. След това потеглили те, и не след дълго шофьорът се разплакал.
- Защо плачеш?
- Излъгах те, аз съм женен и не съм католик.
- Всичко е наред и аз не съм монахиня, казвам се Иван и отивам на Хелоуин парти.
Един ден от живота на една мама! 6 часа. Навън още е тъмно. Звъни телефонът. Ставам. Със силно нежелание. Кафе, зъби, обличам се... някак си...
6:30. Будя детето. Реве.
6:40. Будя детето. Много реве.
6:50. Будя детето. Не чувам нищо, но стана.
7:10. Водя едното дете до училището.
7:30. Нося забравеното домашно.
7:40. Будя второто дете. Реве. Не ми пука.
8:00. Водя второто дете до училище. Реве. Не издържам.
8:30. Вкъщи. Пера, чистя, мия чиниите от предишната вечер, гладя, простирам, обличам се. Отивам на работа. Работя. Звъни едната баба. Говори ми нещо. Не чувам. Работя. Звъни другата баба. Не я чувам въобще. Работя.
18:00. Тръгвам си от работа. Влача се, но го раздавам секси покрай автосервиза. Не ми се получава. Мрънкам си наум.
18:30. Прибирам едното дете от едната баба. Той мрънка. Не ми пука.
18:40. Той реве. Не ми пука, ще стигна до вкъщи.
18:50. Той бяга по булеварда, аз не мога да го стигна с тежката раница на гърба. Той ми прави засади. Аз крещя. Той бяга. Аз пищя. Таксиметров шофьор ми бибитка. Аз... да кажем крещя. Загубих детето. Намерих детето. Не мога да го стигна. Ще ми се да не бях ставала днес. Стигнах го. Той реве. Аз все още не. Стигнах някак си до вкъщи. Бабата нервна. Другото дете реве. Аз все още не. Пазар. Купих си ракия. прибрах се. Те се бият. Децата де. Бабата е тъжна. Аз още не рева. Сготвих. Те се бият. Нарязах си салата. Те изсипаха всички възможни играчки.
20:00. Сготвено, изкъпано. Има надежда. На масата, никой не сяда. Едното с руса перука свири на китара, другото играе компютърна игра. Шумно е. Много е шумно.
20:30. Никой още не яде. Котката направи беля. Аз още не рева. Пуша. Шумно е. Карат се. Бият се, никой не яде.
21:00. Бият се. Пуша. Още не рева.
21:10. Голямото се сети, че е на рожден ден утре от 19:00. Бърза сметка. Ще имам един час да си тръгна от работа, 20 мин. да стигна до бабата, 20 мин. да облека, обуя, озаптя детето и да изслушам бабата, 20 мин. да се прибера + 30 мин. гонене на Слави, 20 мин. да облека, направя прическа и заведа Вики до рождения ден. Някъде през това време трябва и подарък да купя. Пуснах една сълза. Сипах си ракия. Отново се бият. Не ми пука.
Сега е 21:35 и аз се чудя... а бе, не се чудя нищо. Ракията си пия, децата се бият, аз все още не рева. Може би утре ще бъде един приказен ден... може би..
П.П.: Простете за правописните грешки. Разстроена съм и пия ракия.
Сподели