Излязъл веднъж султанът с гемията си на риболов в един залив. Поотегчил се, че взел да съзерцава брега с една далекогледна тръба. Гледа на една плоска скала - клекнал бедният рибар Иванчо, извадил си дългия атрибут и се опитва да го огъне и сам да си го сложи. Ама пуста природа, не става...
- Доведете го този серсемин веднага, бе! - заповядал той на стражите.
- Какво се опитваш да направиш, бе серсемин? - попитал султанът Иванчо, когато го довели.
- Султан ефенди, когото съм оправил в това царство, човек стана. Само аз си останах един беден рибар, та рекох сам да се оправя - и аз да вържа малко двата края...
- Хм... Че кого толкоз си оправил в моето царство, та човек е станал? - заинтересувал се султанът.
- Ами, кого... Е, твоите везири, например - всичките.
- Не думай, бе! Ще ви направя една очна ставка и, ако ме лъжеш, главата ти сека на място, да знаеш!- заканил се султанът.
- Абе, султан ефенди, кой ще си признае такава работа! - рекъл Иванчо.
- Ти за това не бери грижа, зная аз как да попитам, че да разбера истината.
- Ами ако излезе верно? - попитал Иванчо.
- Ако излезе верно... ще ги накарам всеки от тях да ти даде по една торба със злато - обещал султанът.
Строил той на другия ден в една редица везирите в султанския дворец и извикал на стражите да въведат Иванчо.
- Познавате ли този човек? - обърнал се той към везирите.
Те погледнали към Иванчо и навели глави:
- Вай, вай, аллах, аллах...
- Ясно-о-о! - отсякъл султанът. - Сега всеки от вас да даде на този човек по една торба със злато!
Слиза Иванчо по стълбите от палата, носи тежкия чувал със злато и краката му се огъват под голямата тежест, а той си мърмори:
- Брей-и-и, какво стана!... Хем само си го допрях...
Един свещенник, един имам и един равин стоят и спорят на религиозна тематика.
Свещенника:
- Веднъж отивахме в съседна енория с един колега и внезапно заваля силен, проливен дъжд. Измокри ни до кости. Започнахме да се молим на Исус да ни предпази от тази беда. И о, чудо! Отляво дъжд, отдясно дъжд, а по средата - сухо и ние се спасихме!
Имамът:
- Нищо работа! Веднъж пътувах с един кораб през Средиземно Море и се изви жестока буря. Вълни като планини, гръмотевици! Корабът насмалко да се обърне! Паднах на колене и се помолих на Аллах да ни избави от това злощастие. И о, чудо! Отляво буря, отдясно буря, а по средата - слънце грее и оцеляхме!
Равинът:
- Хм! Веднъж моят колега Ицхак си вървял по улицата и какво да види? Пред него портфейл, натъпкан с пари! А било събота, свещен за евреите ден, не бивало тогава да докосват пари. Помолих се наум Ицхак на Яхве. И о, чудо! Отляво събота, отдясно събота, а по средата - четвъртък!
О, Тулуза!
Три дена чорбарский дефанс
как вратата си брани. Група роми
трепетно повтаря на Удоджи ревът.
Пристъпи ужасни. Дванайсетий път
гъсти френски орди лазят по мръсната нива -
на Чорбата терена. Рояк след рояк!
Ели Боп сочи вратата пак
и вика:"Търчете! Тамо са ромите!"
И франсетата тргъгват с викове сърдити
и "Аллах" гръмовно въздуха разпра,
изкряскан от Велизаровите уста.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като овци, бягат като овци
и пак се завръщат; маймуни армейски!
Нищо. Те ще паднат, нечестно, със страх -
но толкоз си могат, да им се сърдим е крах!
Последният напън вече е настал,
Иво Петров, даже гащите е изцапал.
Тогава Младенов, наший генерал,
ревна гороломно: "Жалки опълченци,
венчайте Панчерево с лаврови венци!
на вашата сила Балев повери
партията, режима и себе дори!"
При тез думи силни чорбарите жалки
напълниха своите гащички малки.
Данчо Пумлата във унес понесен
изрита топката с удара си бесен.
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Жиняка пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
"Грабвайте трионите!" - някой си изкряска
и дереци метални фръкнаха завчаска
кат демони черни над свински рояк,
катурят, струпалят - вратие изчезнаха пак!
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
фразата "Урви сте!", която тогава отекна
и на всички левскари, на които олекна,
че няма веч чорбарския зор да се гледа!